Запознайте се със Светослав Георгиев

„Не можем да вкараме всички деца в една форма и да очакваме еднакви резултати.“

Интервюиращ: Може да започнем с кратко представяне, ако искаш.

Светослав: Казвам се Светослав Георгиев, повечето хора ме познават просто като Свет. Занимавам се с преподаване от около 10 години. По образование съм анимационен режисьор и съм работил в сферата на анимацията и гейм дизайна. Това е и нещото, което ме влечеше още от гимназията. Знаех, че искам да се занимавам с анимация. Оказа се, че има такава специалност и в България.

И: Къде точно?

С: В София, към Варненския свободен университет. Те имаха факултет по филмови и театрални изкуства в София. Това се случваше в началото на 2000-те, когато интернетът беше доста ограничен. YouTube тепърва прохождаше, а информация за анимация почти нямаше. Знаех само някои основни неща, но реално не познавах техниките и принципите. Когато започнах да уча, още през първата година разбрах, че всичко това съм можел да го науча 10 години по-рано, ако информацията беше по-достъпна.

И: Това ли беше единствената такава програма в България по онова време?

С: Имаше и в Художествената академия, но местата там бяха много ограничени и трудно се влизаше. Не искам да казвам „връзкарско“, но не беше лесно. Затова всъщност се създаде и този факултет към Варненския свободен университет, защото същите преподаватели от академията водеха и при нас: Доньо Донев, Константин Джидров, Димитър Томов… Програмата беше много добра, но осъзнах колко време съм изгубил. И си обещах, че един ден, ако мога, ще предам тези знания на деца, така че да ги усвоят по-рано и да тръгнат напред с тях. Не го направих веднага, защото животът ме завъртя и пътувах доста. Но се прибрах в България около 2014 г. и семейството ми, сестра ми и жена ми, ме подкрепиха и ме върнаха към това, което обичам.

И: Което е?

С: Преподаването. Така стартирах собствена школа по анимация във Велико Търново. Тогава нямаше друга такава в България. Нарекохме я просто „Детска школа по анимация“. С времето разширихме дейността и включихме гейм дизайн, а анимацията остана основата. Сега в София, мисля, има още една такава школа, но в началото това, което правехме, беше наистина новаторско. С времето започнах да преподавам и онлайн. В момента преподавам в 5 международни онлайн училища. Имам ученици от целия свят, на всеки континент. Работя рано сутрин с Азия и Океания, през деня с Европа и Африка, а вечер с Америка.

И: Това звучи като доста натоварен график.

С: Да, но сега ще се наложи да го пренаредя заради работата ми тук в училището. И точно това, което ще правим тук, ми дава допълнителна енергия и удовлетворение.

И: Как взе решението да станеш част от екипа?

С: Най-вече защото съм баща. Имам дъщеря, която сега започва предучилищна, и искам най-доброто за нея.Поканиха ме да се срещна с екипа. Аз не планирах да преподавам тук, но разговорите с Юлия и Биляна, енергията и мисията на мястото ме спечелиха. Виждам, че мога да допринеса не само с опита си в анимацията, но и с цялата си философия за образованието. А какво по-хубаво от това да помогнеш за образованието на собственото си дете?

И: Как разбираш ти мисията на училището?

С: За мен мисията е да подготвим децата за реалния живот не само чрез академични знания, а и чрез изкуства, практика и преживяване. Да учат не само с ума, но и с ръцете, с тялото, с емоциите си. Нашата образователна система пренебрегва това. Всяка година изкуствата отстъпват място на други предмети. Има нещо дълбоко сбъркано, ако едно дете е силно по математика, но слабо в изобразителното и то е добър ученик. Но ако е обратното, супер по рисуване, но не му върви по математика, то вече не е „добро“. Системата не гледа къде са силните страни на детето и не ги развива. А точно това е ролята на образованието, според мен.

И: А какво точно ще преподаваш тук? Как изглежда един твой работен ден?

С: Хубавото в Аркус е, че за разлика от други училища, тук не влизаш с конкретен списък от предмети, които задължително трябва да водиш, независимо дали са твоята сила. В повечето начални училища учителите преподават абсолютно всичко, от математика и език до изобразително, музика, „Човекът и обществото“… А често нямат достатъчна подготовка или увереност в тези области.

И: Това звучи доста обременяващо.

С: Да, и не е ефективно. Един човек, който е завършил педагогика, в повечето случаи има само базови познания по изкуства или музика, колкото да „мине материала“. Но ако ти самият не го усещаш, не го правиш с емоция, децата го разбират веднага. Те са изключително сензитивни същества. Ако ти не гориш в това, което преподаваш, няма как да го предадеш истински.

И: Тоест ти сам си избра предметите?

С: Да. Още в самото начало им казах, че не се чувствам добре да преподавам академични предмети. Не че не мога, но за да съм пълноценен, трябва първо да вляза дълбоко в материята, а тя не ми е близка. А когато човек се мъчи в нещо, това се усеща. И те бяха абсолютно отворени. Попитаха ме: „Окей, къде се чувстваш най-силен?“ И аз отговорих: изкуства, музика, спорт, занаяти. С тези неща се занимавам от години. Музиката ми е страст, дълго време съм тренирал баскетбол, обичам да правя неща с ръцете си. Когато преподавам тези неща, ми е истински забавно, а когато на мен ми е забавно, мога да предам емоция и на децата.

И: Ако трябва да си представим най-добрия възможен сценарий за теб през тази учебна година, как би изглеждал той? Какво би искал да преживееш, да научиш, да дадеш?

С: Честно казано, нямам търпение да започнем. Толкова време се подготвяме, мислим, обсъждаме и вече искам да видя как това се случва на практика. Знам, че ще ми е трудно, защото има много нови неща и за мен, но това е хубавото: че ще уча. А още по-хубавото е, че ще мога да давам и ще виждам от другата страна, когато това, което давам, се приема, разбира и резонира. Това е безценно.

Най-хубавото би било в края на годината да видим, че децата, които учат по този по-различен, по-цялостен начин, се справят поне толкова добре, колкото техните връстници в класическите училища. Че не изоставаме, въпреки че не следваме стандартния учебен план. Защото много хора се притесняват. Мислят си, че щом учим на открито, рисуваме повече, учим да свирим на флейта от първи клас, значи жертваме академичната част. А това не е вярно.

И: Тоест алтернативната методика не е „по-малко“?

С: Точно така. Напротив, тя просто подхожда по различен начин. Вярвам, че ако успеем да го покажем на практика, с резултати, с щастливи деца, ще променим много. Поне на локално ниво. А защо не и отвъд? Представям си как идват хора от други училища, за да видят какво правим, за да обменим опит. Ако нещо работи, нормално е да искаш да го приложиш и ти. Точно това ми дава надежда, че можем да бъдем двигател на промяна. Че можем да покажем друг път.

И: Вижда се, че за теб това не е просто работа, а лична мисия.

С: Напълно. Аз самият съм родител. И знам колко е трудно да избереш училище за детето си. Особено ако не искаш просто да „отбиеш номера“, а търсиш място, което ще го приеме такова, каквото е, ще го подкрепи и ще го вдъхнови.

И: Какъв съвет би дал на родителите, които все още се колебаят дали това училище, тази философия, е подходяща за тях?

С: Бих им казал: търсете силните страни на децата си. Не онова, в което „трябва“ да са добри, а това, в което наистина са добри. Обществото ни налага очаквания всички да са добри по математика, по езици… Но истината е, че няма двама еднакви човека. Всеки има различни таланти, различен ритъм на учене. Ако детето ви е добро в изкуството, подкрепете го в това. Ако е добро в спорта, също. Защото само така ще расте уверено и щастливо. Оценките, дипломите… това не е мерило за стойността на човека. Има смисъл само ако са следствие от нещо, което детето обича и прави с желание. Не можем да вкараме всички деца в една форма и да очакваме еднакви резултати. Просто не става така.

И: Струва ми се, че казваш неща, които много родители усещат, но не винаги си позволяват да следват.

С: Да, и затова ми се иска това училище да бъде не само пространство за децата, а и общност за родителите, където да се говори за тези неща, да се учим заедно, да си помагаме. Защото в крайна сметка и ние, възрастните, сме в процес. Ако правим това, което обичаме, ставаме по-добри и по-щастливи родители. А оттам и децата ни растат с повече увереност и любов.

Много от децата, с които работя, са геймъри. Аз също съм геймър, интересувам се от електронни спортове и това създава мост между нас. Чувал съм толкова много пъти: „Ама вие сте на възрастта на родителите ни, как така ни разбирате?“ А отговорът е прост: защото се интересувам от нещата, които ги вълнуват.

И: И това е нещо, което родителите могат да направят също, нали?

С: Абсолютно. Просто трябва да се опиташ да влезеш в света на детето си, дори само мъничко. Ако детето ти харесва да играе Brawl Stars, инсталирай си го и поиграй малко с него. Ще видиш как ще се промени динамиката между вас. Ще имате тема за разговор, ще имате общо преживяване. И оттам нататък то ще започне да споделя и други неща. Ще се почувства разбрано. Това е безценно.

За съжаление, всичко ново и непознато предизвиква отблъскване. „Какво е това Minecraft с квадратните глави?“, „Какво е това TikTok?“… Вместо да се поинтересуват, родителите често го отхвърлят, защото не е „тяхното“. Но детето не е проект, който трябва да реализираш според собствения си вкус. То е отделна личност. И ако искаш да си близо до него, трябва да го разбереш, не да го променяш.

И: Стигаме до една много важна тема: дигиталният свят, в който децата растат днес. Той често плаши родителите. Как го виждаш ти?

С: Виждам го като неизбежен. И колкото по-рано го приемем, толкова по-добре. Светът на децата днес е дигитален. Това не можем да го променим. Но можем да им помогнем да се ориентират в него осъзнато. Можем да ги научим да бъдат критични, да използват технологиите съзнателно, а не просто да консумират. И пак, не става дума само да им кажеш: „Не стой на телефона!“. Трябва да покажеш защо. Или още по-добре, да си до тях, когато го използват. Да им задаваш въпроси. Да имаш общ интерес.

И: Тоест не да се борим със света им, а да влезем в него заедно с тях?

С: Точно така. Когато един родител разбира интересите на детето си, между тях се създава мост, който не може да се замени с нищо. Не става дума да бъдем приятели на всяка цена, а да сме до тях в реалността, в която живеят. И тя е различна от нашата. Много от нашето поколение още не може да приеме това. Мислят, че децата „не знаят какво правят“. А всъщност децата често знаят много добре какво правят, просто ние не знаем как да го видим.

И: И ако можеш да дадеш на родителите, които ще прочетат това интервю, един съвет, какъв би бил той?

С: Да се вгледат внимателно в децата си. Да не ги бутат в посоки, в които самите деца не се усещат силни. Да ги оставят да блеснат там, където наистина им е заложено. Защото всеки човек има своето място и своята сила. Образованието, истинското, живото образование, не е в това всички да бъдат еднакво добри по математика или литература. А в това всеки да открие в какво е добър и да бъде подкрепен да го развие.

И: Те чувстват по същия начин в реалността и в този онлайн свят. Комуникират с връстници по същия начин и малко по малко започва да се размива границата между това, което се случва в реалността, и това, което се случва онлайн. Ако родителят не стои отстрани, а реши да премине тази стена и да влезе в този друг свят не с цел да го контролира или отрече, а просто да види какво се случва с детето му там, тогава се отваря възможност за истинска връзка. Не да се скрием, не да се преструваме, че това не съществува, а да бъдем с него.

С: Да. И аз си представям, че в този онлайн свят децата често се чувстват самотни. Те са сами там. Сами откриват неща, сами правят избори, сами се изгубват и намират. Наскоро ми попадна един сериал, Adolescence. Още не съм стигнал да го изгледам, но знам за какво става дума. Ако някой реши да го гледа, да е подготвен, защото е емоционално тежък. Но в него има една много проста идея: да хванеш детето си за ръка и заедно да влезете в този свят. Да видите какво има вътре и как можете да се справите с него. Без обвинения, без страх.

И: Да, звучи просто, но сякаш за мнозина това все още е трудност.

С: Може би това се променя. Поколението на хората, които сега ще имат деца, вече е израснало с технологиите. Те ще са играли игри, ще са били в интернет, ще знаят какво е това. Ще знаят през какво минават децата им. Докато родителите от преди това често просто не разбират. И като не разбираш нещо, не знаеш как да реагираш. А като не знаеш, започваш да го отричаш, да го потискаш. Това е нещо, което не можем да избегнем. Технологиите няма да изчезнат. Просто трябва да се адаптираме към тях, и ние, и децата. Но това не означава, че едно дете трябва да прекара 10 часа пред екрана. Да, хубаво е да му се даде свободата да играе, но в разумни граници. Игрите учат на много неща. Но ако прекалиш, стигаш до момент, в който трябва или да го правиш професионално, или просто си губиш времето.

И: Как локализираш интереса на едно дете и го канализираш?

С: Първо, разбира се, детето трябва да има възможност да опита много неща. Затова смесваме предмети, методики, преживявания. Но когато се появи ясен интерес, тогава идва важната роля на преподавателя. Да го види, да го разпознае, да го назове и да каже на родителите: „Вашето дете има дарба тук.“

И: Но тогава се стига до друг въпрос: дали родителят ще приеме тази преценка?

С: Да. Дали ще повярва на учителя. Защото този човек прекарва цял ден с детето му. Може би вижда неща, които родителят не забелязва. Ако семейството даде шанс, дали ще са уроци, допълнителни занимания или нещо друго, то може да отключи потенциал. Но за това трябва доверие към учителя.

И не е лесно, ако детето ти е добро в нещо, което на теб не ти харесва. Ако ти искаш да стане химик, а то се увлича по рисуване, по дърворезба или по електронни спортове. Тогава пак се сблъскваме с везната между представата, която имаш за детето си, и това, което то наистина е.

И: Затова, може би, е ценно още в началото да се изясни какъв е подходът на училището.

С: Именно. Ние при срещите си с родителите обясняваме, че не сме изцяло по Валдорф, но имаме валдорфски елементи и алтернативен подход. И децата няма да правят същото като в държавното училище. Да, момчетата ще плетат. Да, момичетата ще правят дърворезба. И това е супер. Всички трябва да опитат всичко, за да открият в какво са добри. Никога не знаеш в какво си добър, ако не си го пробвал.