Запознайте се със Светлана Несторова

Интервюиращ: Нека започнем с едно по-общо представяне. 

Светлана Несторова: Първо мога да кажа, че моето влечение към педагогиката започна с такова към психологията, още в детството. Усещах, че съм тук, за да помагам не по геройски начин, а като присъствие. Като някой, който вижда и чува другия. Приятелките ми често се шегуваха, че съм „майка Тереза“, защото все аз се оказвах този човек, който се грижи, който усеща кога някой има нужда от помощ, дори преди сам да го осъзнае. 

Всъщност никога не съм си представяла, че ще стана учителка. Ако трябва да съм честна по-скоро избягвах тази мисъл. Имаше нещо в начина, по който бяхме учени като деца, което ми се струваше прекалено схематично, прекалено сиво. Знаех, че може да бъде друго. Когато завърших психология и поех към магистратура социална психология във Велико Търново, започнах да търся онова „друго“. Тогава попаднах на професор Йонкова. Тя беше човекът, който за пръв път ми каза: „Ти си родена за истински учител.“

И: Тоест не си искала да бъдеш учителка не защото не вярваш в тази професия, а заради начина, по който си виждала, че се случват нещата в образованието?

С: Точно така. Не че не исках, просто усещах, че нещо трябва да се прави по друг начин. Около 2012 година започнах да чета Даниел Голдман и открих важността на  емоционалната интелигентност. Осъзнах, че това е много повече от теория, а истински път към разбиране на човека. Темата ме докосна толкова силно, че я избрах за дипломна работа – “Емоционална интелигентност и връзката ѝ с агресията”. Беше важно за мен, защото около себе си имах хора, които бяха изключително интелигентни по стандартната скàла – логическа, аналитична – но в същото време проявяваха силна вътрешна агресия. Исках да разбера защо се случва това. В процеса на изследването започнах да виждам ясно, че не е достатъчно да притежаваш академични знания, ако не си се научил да разпознаваш и управляваш собствените си емоции.

И: Тоест там някъде се е случил завоят към педагогиката?

С: Да, започнах да усещам, че искам да взаимодействам с деца и да съм до тях в този важен процес на съзряване и изграждане. Започнах да се питам: как можем да създадем среда, в която не просто се преподават уроци, а се учим как да прегърнем този живот? Самите деца са будни, чувствителни, отворени. Понякога дори ние, възрастните, не сме готови за тях. Те идват с изключителна интуиция и с много по-фина чувствителност от това, което училищната система допуска. Исках да бъда човек, който ги среща точно там, където са. Вярвам, че когато едно дете се чувства видяно, разбрано и прието, тогава е възможно учене. Тогава се случват и трансформации. Но първо трябва да има доверие.

И: А какво е мястото на родителите в този процес? Защото понякога сякаш детето прави крачка напред, но средата около него не е готова да го подкрепи.

С: Много вярно казано. Ако няма синхрон между учителите и родителите, ако няма доверие, ако няма партньорство, детето усеща това. То усеща всичко. И тогава се губи опората. Ние тук правим всичко възможно да изградим това доверие. Да не се поставяме в позицията на „ние знаем, вие не“, а да бъдем на една страна с родителите. Да разговаряме, да търсим решения заедно, да дадем пример. Когато родителят види, че ние се отнасяме с уважение към детето му, че го чуваме, че вярваме в него, тогава и той може да го види по различен начин. И тук се случва нещо много красиво – започва промяна не само в детето, но и в цялата семейна динамика.

И: Сякаш училището вече не е просто място за учене, а пространство за изграждане на връзки.

С: Точно така. Пространство, в което всички растем – и деца, и учители, и родители. Пространство, в което грешките не се наказват, а се използват като повод за разговор, за учене. Пространство, в което не говорим само за знания, а за това как общуваме помежду си и как присъстваме в света. Най-хубавото е, когато виждаш, че някое дете, което е било затворено, уплашено или гневно, започва да се отпуска, да се смее, да се включва, да задава въпроси, да търси, да иска, да може. Това са малки, но толкова силни знаци, че сме на прав път.

И: Какво ти носи лично тази работа?

С: Вътрешно удовлетворение. Наистина. И колкото и да е натоварено понякога, дори когато е трудно, когато си тръгвам от училище, усещам, че съм на мястото си. Има смисъл. Тук всяко дете е като отделен свят, до който имаш шанс да се докоснеш, когато си внимателен и търпелив. Мечтая си за това децата да знаят, че имат право да питат, да грешат, да си чувстват каквото си чувстват. И че не трябва да бъдат „перфектни“, за да бъдат обичани или ценени. Че могат да растат спокойно, в своето темпо. Ако аз мога да допринеса дори малко за това усещане у едно дете – значи всичко си е струвало.

И: Как изглежда ритъмът на един ден и на една седмица в детската група?

С: Във Валдорфската педагогика има дневен, седмичен и годишен ритъм. Седмицата е организирана около повтарящи се творчески дейности. В нашата група например в началото на седмицата работим с акварел, след това включваме дейности с вълна и природни материали, работим с пчелен восък, месим хляб, а в края на седмицата почистваме и подреждаме. Всяка дейност развива различни сетива и дава на децата възможност да опознават света чрез непосредствен опит.

Повторението създава предвидимост. Детето постепенно започва да разпознава какво следва и се чувства по-спокойно. Ритъмът не означава всичко да се случва механично или всеки ден да е еднакъв. Той дава опора, към която детето може да се връща, и му помага по-лесно да се ориентира в ежедневието.

И: Какво според теб понякога липсва в по-традиционния образователен подход?

С: За мен е важно да има повече разбиране за психологическите процеси, които стоят зад поведението на детето. Не е достатъчно да знаем какво правим – важно е да разбираме и защо го правим, какво оставя това у детето и как то преживява ситуацията. В противен случай може да пропуснем нещо съществено. Децата често се опитват да не създават проблеми на възрастните, дори когато нещо ги тревожи. Затова трябва да им дадем пространство да изразяват чувствата си и да ги приемаме сериозно.

И: Всяко дете има нужда от индивидуално внимание. Как успявате да поддържате тази връзка с всички деца в групата?

С: Започваме с наблюдение и опознаване на всяко дете. Изготвяме план за адаптация и обсъждаме какво би могло да предизвика напрежение или затруднение при него. Това е екипна работа. Важно е учителите да имат общ подход и да комуникират помежду си, така че детето да среща последователност, а не различни и противоречиви реакции.

Следим как се развива детето и при необходимост променяме подхода си. Когато видим напредък, продължаваме; ако нещо не работи, обсъждаме какво трябва да се промени. Работим и с родителите, защото постоянството между училището и дома има значение. Ако вкъщи и в детската градина се следват напълно различни принципи, детето може да се обърка.

За мен обаче първата задача не е детето да усвои колкото се може повече знания, а да изгради отношения с другите. Да се научи да изчаква, да споделя, да уважава и да се съобразява с човека до себе си. Когато тези основи са налице, ученето също се случва по-лесно. Важно е да подкрепяме развитието на личността, а не да се съсредоточаваме единствено върху академичните резултати.

И: Изглежда, че тази работа изисква и голяма емоционална отдаденост. Как успява един учител да носи толкова много истории и преживявания със себе си?

С: Когато виждаш резултатите от работата си, това те зарежда и ти напомня защо си там. Не е необходимо детето да те помни цял живот или да знае какво си направил за него. Важно е ти да знаеш какво си оставил в него и да си тръгваш с чиста съвест.

С времето осъзнах и нещо друго – не мога да извървя пътя вместо другия човек. Мога да бъда до него, да го подкрепя и да му помогна да намери посоката, но понякога трябва да му оставя пространство да премине през собствената си тъга или трудност. Това важи и в отношенията ни с възрастните. Не всяко преживяване трябва да бъде поправено от някого; понякога човек има нужда просто да мине през него.

Интервюиращ: Ако трябва да отправиш един съвет към родителите, които обмислят да изберат този подход за детето си, какъв би бил той?

Светлана: Не бих искала да убеждавам никого в нещо, в което самият той не вярва. Когато родителите търсят информация и задават въпроси, можем да разговаряме, да споделяме наблюдения и да търсим решения заедно. Но доверието е основополагащо. Ако родителят няма доверие на учителите и на процеса, трудно бихме могли да работим като партньори.

Това не означава, че родителят трябва да пренебрегва притесненията си. Когато  детето разкаже нещо, което го е разстроило, е важно да не отхвърляме преживяването му с думите „нищо не се е случило“. По-добре е да поговорим, да потърсим какво стои зад това усещане и, ако е необходимо, да обсъдим ситуацията с учителите. Всяко дете преживява нещата по свой начин и именно затова индивидуалният подход е толкова важен.

Вярвам, че когато има доверие между детето, родителя и учителя, можем да подкрепим развитието на една по-уверена личност. Ритъмът, песните, стихчетата и приказките дават опора, без да е необходимо децата постоянно да бъдат изпитвани или подтиквани да доказват какво знаят. Те усвояват много неща естествено, чрез повторението и участието си. А най-важното е да запазят вътрешния си импулс към света – желанието сами да изследват, да задават въпроси и да откриват. В началото изграждаме основа за психиката, нервната система и отношенията с другите. Когато детето има тази опора, по-лесно развива увереност и самостоятелност. За мен това е същината на работата ни.