Запознайте се със Стефан Витанов

От сцената към класната стая

Интервюиращ: Разкажи ми малко за себе си. 

Стефан Витанов: Роден съм в София през 1984 г. Израснах в квартал „Младост“, където учих и в местното училище. Занимавал съм се с различни спортове и все още се занимавам. В девети-десети клас открих танците и оттогава не съм слизал от сцената. Завърших средното си образование с информатика и математика, макар че, както обичам да казвам, дипломата ми е по-скоро формалност. 

След това отидох да уча в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Избрах я, защото ми бяха казали, че там обучението е възможно най-трудно и сериозно. Кандидатствахме 120 души за 16 места редовно обучение. Приеха ме и оттам нататък всичко се завъртя около танца. Танцувах в представителния ансамбъл на Академията, а по-късно станах и негов балетмайстор. После започнах да преподавам. Така преминах от сцената зад кулисите.

И: Как реши да станеш учител?

С: Винаги съм си мислел, че съм танцувал във време, когато поколението танцьори беше изключително добро. Наистина много добро. И смятах, че когато спра да танцувам, всичко натрупано дотогава не може просто да приключи с мен. Имам предвид не само знанията и опита си като танцьор и хореограф, но и убежденията си за изкуството. Те, разбира се, не започват и не свършват с един човек. Трябва да бъдат предавани нататък. Мислех, че имам какво да дам на учениците си, и затова станах учител. 

Всъщност отидох да преподавам в собственото си училище - в друго не исках. Решението го взех изведнъж. Изкарах там пет години и водих един клас от седми до дванадесети клас. За известно време бях и заместник-директор по учебно-творческата дейност. Това беше училище, в което всички ученици се занимаваха с изкуство, танцьори, музиканти или художници. От около 120 учители 85 бяха свързани с изкуството по някакъв начин. По-късно напуснах и училището, и ансамбъла, който ръководех. За известно време се чудех какво да правя, а после станах програмист. 

И: Трудно ли е човек да се откаже от преподаването?

С: Не мисля, че съм искал да се отказвам от самото преподаване. Но за мен учениците и децата, с които работя, не могат да бъдат просто статистика. Когато заради някого се превърнат в такава, това вече не е образование. Още повече че работиш с материя, която е емоционална, душевна и минава през самия теб. Няма как да я представяш сухо и безучастно.

За да разгърне потенциала си, един танцьор трябва да има доверие на човека срещу себе си. Трябва да може да направи онова, което се изисква от него, за да се развива. Но ако аз просто вляза в залата, преподам материала и не се интересувам от личното развитие на този човек или от проблемите, които може да има извън училище, нещо съществено липсва. Ти не си робот. Няма как да си напълно безучастен към човека срещу теб. 

Според мен по ред причини хората са станали по-груби, по-безцветни. Може би точно заради липсата на цвят, който е изкуството във всичките му форми. Аз разбирам от танци, но за мен всички изкуства са част от един общ енергиен балон. Те са братовчеди. Просто имат различни материални изражения. Както в езика можеш да кажеш „обичам те“ на френски, испански или суахили и пак да означава едно и също. Изразите са различни, но смисълът остава.

И: А как всъщност стигна до нашето училище?

С: Спрях да работя като програмист през март. И без това бях посредствен програмист. (смее се). Когато започнах, дори не знаех как да си пусна програмата. Всъщност ме бяха взели, за да ме обучават. Затова написах публикация във Facebook, че си търся работа в училище и искам да се върна към преподаването.

Имам и школа в София, която създадох преди две години към Държавния ансамбъл „Филип Кутев“. Идеята е като при големите ансамбли по света: да има детска школа, която да подготвя бъдещи професионални танцьори за състава. Там работата е малко по-строга. Не бих казал точно казарма, но трябва да се съчетаят дисциплината и нещо друго. За да бъдеш танцьор, трябва да си малко бунтовник. Не можеш просто да си обикновен изпълнител. Същевременно се изисква дисциплина, която да спазваш.

Този бунтовник трябва да има цел. Ако има цел и насочи енергията си към нещо положително, към собственото си развитие и към изкуството, тогава нищо не може да го спре. В един момент той става и пазител на това изкуство. Да имаш собствено мнение и да го изразяваш е важно. Не просто да си изпълнител, който прави каквото му кажат, а да имаш идентичност като творец. 

Има разлика между изпълнител и танцьор. Изпълнител може да бъде всеки, но не всеки може да бъде истински танцьор. Трябва да си малко разбойник.

И: Това качество възпитава ли се?

С: Според мен да. Но тук вече говорим за професионалните танци. Иначе да запалиш колкото се може повече хора по танца и да посееш у децата някакво отношение към него - това е велико.

И: А как се появи възможността да дойдеш именно тук, във Велико Търново?

С: Това беше един от онези много приятни моменти, които понякога се случват неочаквано. Беше около рождения ми ден и ми се обаждаха хора от различни градове. Обади ми се и госпожа Котларска. С нея сме работили заедно, когато беше директор на друго училище. Има и друга част от историята. Жена ми е учила в езиковата гимназия във Велико Търново и двамата винаги сме си говорили, че някой ден бихме могли да живеем тук. Когато Кина ми се обади и ме попита защо не дойда, си казах: „Защо пък не?“

Дойдох да се запозная с Цвета, Мартин, Кина и Биляна. Много се впечатлих от тях. Казах си, че това са хора с кауза. Че тук децата няма да бъдат статистика. Видях място, на което мога да бъда полезен с уменията си. Взехме едно доста бързо, почти командирско решение и с жена ми и две малки деца - едното е на четири години и половина, а другото на година и половина - се преместихме тук.

И: Виждаш ли някакви паралели между детството, което си имал ти и детството, което се създава тук, в училището?

С: Засега не виждам паралели. Но може би това е и хубаво, и не толкова хубаво. Хубавото е, че децата ще имат безгрижно детство в позитивна среда. Учителите са страхотни, екипът е много готин. Рядко се среща такова нещо.

От друга страна, се чудя дали това не ги откъсва малко от реалния живот навън. Хем искам да имат всичко това, хем ми се иска да запазят и някаква връзка с улицата, да се калят. Не непременно чрез неприятни преживявания, а поне да имат усещането, че са привилегировани и че светът извън училището не е толкова безопасен и приятен. Представяш ли си, стигнали сме до момент, в който да имаш нормално детство е привилегия. Макар че може би винаги е било така, просто го осъзнаваме, когато пораснем. И не говоря само за България. Виж какво се случва по целия свят.

И: Това сигурно е доста стереотипен въпрос, но защо е важно да продължаваме да танцуваме народни танци?

С: Изобщо не е важно да танцуваш. Важното е да познаваш хората от преди 200 години и да разбираш откъде идваш.

Ако се задълбочиш в хореологията или етнохореологията, можеш да научиш много за човека чрез танца му. Можеш да се запознаеш с начина му на живот, с мисленето му, с времето, в което е живял. Но онзи танц вече не съществува в истинския си вид. Остават книгите и съвременният сценичен танц, чрез който можеш да усетиш нещо от онова, което е било. Можеш да уловиш следа, но не и да видиш оригиналния танц такъв, какъвто е съществувал.

Затова и не е задължително всички да танцуват. Днес българският танц често се свежда до това да изиграеш две хора на сватба. Няма нищо лошо в това. Има хора, които не знаят почти нищо за народните танци, и това също не е страшно. Българският танц има обредна и празнична страна. Обредният танц е бил свързан с устройството на човешкия живот. Празничният танц е бил нещо друго. Например в неделя, след църква, хората слизали да играят хоро. Това бил един от малкото моменти, в които можели да се съберат, да се видят и да се ухажват.

Тогава имало значение дали си спретнат, дали знаеш хорото и как се държиш, докато танцуваш. Ако не умееш да го играеш или се движиш несръчно, трудно ще впечатлиш човека, когото харесваш. В известен смисъл нещата са същите и днес. Времената са различни, но желанието да бъдеш забелязан не е изчезнало.

И: А когато работиш с деца, предаваш ли им този контекст? Разказваш ли им за значението на танците, или първо работите върху самото движение?

С: И двете се случват едновременно. При децата най-лесно става, когато им поставяш танц. За да го изпълнят на сцена, трябва да имат поне някаква представа какво правят.

Покрай конкретния танц можеш да им разкажеш за празничните танци. Те са малки, за да осмислят напълно дълбочината на обредните танци, но могат да разберат основата на празничните. Можеш да им обясниш, че някога хорото в неделя било възможност да видиш момичето или момчето, което харесваш. Ако искаш да впечатлиш някого, трябва да си спретнат, да знаеш хорото и да умееш да се представиш. Иначе няма да привлечеш вниманието му. 

Танцът е и връзка с родовата памет, която по някакъв начин пазим в телата си. Тя е останала дълбоко в нас, но вече не я познаваме добре. Някога животът е бил организиран около обреден календар.

И: Смяташ ли, че тези обичаи са се трансформирали в съвременни форми, или са останали в миналото?

С: Според мен в голяма степен ги няма. Не виждам как са се превърнали в нещо съвременно. Песните и танците, които познаваме днес, са останки от онзи начин на живот. Фолклорът е устно предаване. Не е само движението, а цялото знание и отношение, които се предават заедно с него.

И: Аз също съм си мислила, че хората, които активно танцуват народни танци, по някакъв начин съхраняват традицията. Но какво всъщност съхраняваме?

С: Нищо не съхраняваме. Можеш да извадиш нещо отвътре навън, но можеш и да се опитваш да достигнеш до дълбочина, която всъщност не познаваш. За да я предадеш, първо трябва самият ти да я познаваш. Аз стигнах до това разбиране, когато започнах докторантура по етнохореология в БАН. Там попаднах на изключително добри фолклористи, които в продължение на три години буквално ми промениха начина на мислене. И аз си мислех, че съхранявам фолклора. После, след като прочетеш два вагона книги по темата, започваш да разбираш колко малко всъщност знаеш и да си задаваш въпроса какво правиш и защо го правиш. За мен беше важно да стигна дотам, да осъзнавам какво предавам и какво не мога да предам.

И: Казваш, че усещаш голяма дистанция между това, което правиш, и работата на старите майстори хореографи. Защо?

С: Знам какво мога и какво създавам, но също така знам, че съм много назад спрямо онова, което са правили те. Днес танцьорите са технически по-добри. По-лесно намираме музика и материали, по-лесно създаваме костюми. Всичко е по-достъпно. И въпреки това старите танци ми изглеждат по-красиви. Защо? Защото тогава танцът е бил част от начина на живот. Танцьорите са били хора от селото, а не просто изпълнители, които усвояват даден материал. Аз никога не съм виждал мегдана такъв, какъвто е бил тогава. А как да пресъздам нещо, което не съм преживял? Същото важи и за танцьорите ми. Представи си колко дълбоко танцът е бил вплетен в ежедневието на хората.

И: Ако се върнем към работата ти с малките деца: как им предаваш всичко това, след като не ги подготвяш за професионални танцьори?

С: Не ми е работа да ги подготвям професионално. Това е съвсем различен начин на преподаване. Не е необходимо децата да знаят всичко в подробности или непременно да имат задълбочен интерес към темата. Важно е да знаят какво представлява тази традиция, да я усещат и да могат да я приемат. Ако им стане любопитно, ще започнат да я търсят сами. Основната задача е да събудиш любопитството им.